Из архивите: Катанагатари

 

Най-тъжното нещо в това аниме беше една чаша чай.

*beat*

Този *beat* е важен, моля ви се. Първо искам да осмислите това изречение, преди да продължите да четете нататък. Това си е стар и изпитан метод все пак. И, след като съм ви накарал да се спрете за секунда... нека започнем.


Защо казвам, че една чаша чай беше най-тъжното нещо в анимето? Защото това бе един прекрасен детайл... защото пръчицата, застанала вертикално, аз разчетах в нея послание от авторите: бъдещето е прекрасно. И защото Тогаме не доживя това прекрасно бъдеще. Късметлиите бяха само двама: Шичика и принцесата. Всички други умряха заради тази глупава история за мечове... Не, нямам предвид своеобразния реквием за Тогаме, което всъщност представляваше Катанагатари (защото, ако подобно на Харухи един от героите всъщност пишеше всичко това, то този герой щеше да е Шичика, и това щеше да е реквием за неговата белокоса спътничка). Имам предвид историята, започната от семейството на Шикизаки; историята започната от самия Шикизаки. Неговите Перфектни противоестествени мечове създават история, пълна със смърт. Смърт, която в една голяма част от случаите може да се определи единствено като нелепа. (какво ти трябваше, за да оцелееш? по-скоро късмет, отколкото нещо друго... ) Нелепост, която аз сега виждам даже и в смъртите на бащите на Шичика и Тогаме. И, в ретроспект, историята има малко по-различен отенък... (очевидно сега ще се наложи да го изгледам пак) История, която свърши с Шичика чупещ всички противоестествени мечове, и принцесата прекратяваща намесата си в историята... История, написана по един перфектен начин от Нисио Исин, история, която със сигурност не би ми била скучна да я прочета пак, този път на новела. Между другото, въпреки опитите ми да държа хода на мисълта си линеен (ах, ограниченията на писмения жанр), ще отбележа: Шичика и принцесата не са ми противна двойка, даже си отиват... в горепосочения смисъл. Те са двамата късметлии, оцеляли тази противоестествена история за противоестествени мечове... Те са тези, прекъснали тази история. Те са и тези, които са убили предишните партньори един на друг; но в тази поредица от смърти, това просто е факт от миналото, и е напълно нормално да се проявят като себични копелета, и да се съберат. В този ред на мисли...

Защо казвам, че една чаша чай беше най-тъжното нещо в анимето? Защото това бе един детайл от Тогаме. Защото това беше още един детайл от Тогаме, който виждаме... в държанието на Шичика, в държанието на принцесата, ако щеш, в държанието на света, ако искаме да довеждаме структурите на изреченията до глупост. Защото виждаме колко се е променил Шичика за тези 12 епизода; за тази една година; за този период на близост с Тогаме. И тези следи ни карат да се разплачем, при все че всъщност няма нищо тъжно тук: Шичика се е превърнал в един наистина красив човек. Оставяме настрана външно (споменавайки страхотната му външност, използвам момента да отбележа, че дрехите, с които бе облечен накрая, са едни от най-красивите дрехи, които някога съм виждал; като дизайн си съперничат единствено с тези от Негима), за тези една-две минути Шичика демонстрира, че е красив и вътрешно (не, не смятам да изреждам защо), че е обект на възхищение - поне от моя страна. И не, това не идва изведнъж; всички промени се случиха постепенно в анимето; всъщност толкова постепенно, че почти не ги и усетихме (като в реалния живот: за да се промениш, не ти е нужно да се биеш с баща си в битка, пълна с флашбеци и "проникновения" -тук не визирам никое конкретно аниме). Промените се случваха малко по малко така между другото из диалозите на нашите двама героя - напълно в стила на Нисио Исин (а, говорейки за Нисио Исин, склонен съм да предполагам, че Катанагатари като новела е по-добра от Бакемоногатари). И точно тези "ненужно мудни" диалози създадоха това аниме; не битките и не историята. И беше много интересно да гледаш какво точно е разбрал всеки от разговорите си с другите (по време на следващите разговори...). И тук ми се ще да говоря за най-пресните ми впечатления, а именно за "последните думи" на Тогаме, но ще се направя на тъп, и

Защо казвам, че една чаша чай беше най-тъжното нещо в анимето? Защото вече подозирах, че Тогаме умира... и в същото време се надявах, че тя няма да умре наистина. Защото последните ѝ моменти не бяха толкова тъжни, колкото показваха всеки от двамата колко е разбрал другия. Защото този техен последен разговор направи връзката им истинска. Защото той беше важен, и защото по време на него си по-скоро потресен; под напрежение; внимаващ; света все още е ужасен; историята на противоестествените мечове все още тече; нямаш време все още да плачеш; защото това все още не е краят. И защото аз гледах тази сцена през очите на Тогаме; и това не е тъжна сцена през нейните очи (сега, като я гледам пак, я виждам през очите на Шичика, и си е тъжна, но първия път като я гледах...). Все пак, тя си казва, че е щастлива в този момент. И това е лъжа; но не по-вече лъжа от това, че тя обича Шичика. Не повече лъжа от всяко друго нейно чувство. "И все пак, въпреки всичко, може би ми е позволено да се влюбя в теб?"... какви последни думи просто. И май че не са ги разбрали толкова хора, колкото можеш да се надяваш. Мъчително дълъг диалог? Ама вие да не искате да изтърси просто един one-liner и да се гътне? Този диалог бе с целта двамата герои да се разберат напълно един друг... или, по-скоро Шичика да разбере напълно Тогаме. Не че не си я разбираше и преди това много добре (както показа и по време на диалога), но както се видя, може и повече. И... след като аз полагам усилия да се опитвам да разбирам герои, които са с абсолютно различен начин на мислене от мен, може и вие да се опитвате да разбирате герои с много близък начин на мислене до моя. Да, Тогаме имам предвид. Просто живея в един доста по-мил свят от нея. И, говорейки за мене си...

Защо казвам, че една чаша чай беше най-тъжното нещо в анимето? Защото преди тази сцена не бях проронил и една сълза, а след нея си плаках половин-един час... И всеки път като се сетя за нея, ми влиза прашинка в окото (какво съвпадение, нали).

Защо?... но това е идиотски въпрос, в момента просто репоствам (със сменена рамка) нещо, писано преди години, с определената цел да предаде моите чувства на поне един човек... е, такъв човек се намери, и аз бях щастлив... съм щастлив. Тук е само като архив. И... е време да гледам Историята на Мечовете пак. До скоро чуване.