Saturday, 30 March 2013

Next-to-last episodes always suck, no exception.

...yes exception??
So, we start from Kon's idea. 

Epic as expected.

I mean, damn.

I am not sure if anything can top using Imagine as a soundtrack when trying to stop two armies from fighting. That's Vimes level of awesomecore, goddamnit.


That's not all! This episode gave us more! That is to say,
the King's "Keikaku doori" moment. Sheeeeesh. I like him already.


More weird Hime-smiles. Also all the other cute faces she made this episode... I admit, this is just my fetish.


P.S. the QUALITY frames felt more than usual, and the pace was upped in expense of good directoring, but goddamn, I just can't feel angry about these elements after such an episode <3

Thursday, 28 March 2013

Tuesday, 26 March 2013

Friday, 22 March 2013

So much Hamster...

I ... have the feeling JC Staff's adaptation actually cut her moments a lot, and downgraded her to a gimmick character. Oh well. I don't really remember anymore... I should ask kisoso for volumes 11-20 now.

Wednesday, 20 March 2013

Hataraku Maou-sama

Huh. The main girl is an annoying tsundere, but the main guy is surprisingly decent. I actually notice a pattern. A lot of the decent main guys in anime are demon kings... or at least devil cool.

What the hell, Japan?

Monday, 18 March 2013

New boards

...damn you moot, I love you. Now only if this board does survive. Doesn't seem to have too much discussion going. Maybe if it was in combination with the alternative sports one?

Sunday, 17 March 2013

End-of-season relevations

It turns out Mondaiji-tachi was a really good anime. At least, minutes after the last episode is over, I am still full of a bubbly and happy feeling. And... it's... kind of reminiscent of MaoYuu, in a certain aspect. That is to say, it takes the "adventure/action genre with overpowered main character in a fantasy world", and then proceeds to include in all those little thoughts in the backs of our heads that have gone "why doesn't he do this, or that, why is the MC so stupid" without fail on practically every other production in this genre... Yeesh, I truly didn't expect to enjoy this so much in the beginning.

Saturday, 16 March 2013


I can sit around all day counting up reasons I didn't manage to stay back in ColU... but... in the end, what really weighted, what broke me was the division between boys and girls there. Thinking back, I can recall only one girl I have made decent conversations with. It's excruciating, you know. How the fuck do you manage to gather a whole room of only boys, when prompted to watch something together? Why? Man... Nowadays that I managed to patch up my relationship with Milena, that Galia seems to stand even my more quirky sides, that Mira is there to chat with about stuff, that Ver is still bothering to im me... that Alia still depends on me... yeah, I am happy. It's not like I didn't try to meet new girls back then, as I managed to do here. It's that none of them showed any interest in simply talking with me. But one.

...really, thank you, Gabi. I owe you my sanity right now. I would have lost otherwise whatever small amount I had left back then too.

Tuesday, 5 March 2013

Of adaptations

I have no idea how to describe it.
No, the animation was not perfect. The animation. And the direction still kind of lacks. But...
When it comes to voice and soundtrack...
I can't possibly relay to you the feelings their words contain. I can't possibly make you relive the atmosphere the music created.
Ii no ka yo, konnande
sugee daiji no koto daro, sore tte
I was asleep the whole day. Waking up at 8am does this to you. My eyes hurt. My muscles I don't feel. I halfheartedly decided to catch up with MaoYuu before taking a shower. But... the sheer amount of adrenaline this scene pumped in my blood was enough to wake me up, and say that today was a good day. It was epic. In the pre-internet meaning of the word.

Then came episode nine, and the "I am human" speech.
Koshimizu Ami outdid herself. She changed between at least three types of voice, in a perfect flow.

It was moving.

And no. I don't have any words to describe this either.

I am happy MaoYuu got adapted.

Day in, day out, I sow the seeds for the future

Best anime ever

I am waiting for the season finale when she will reach 4 ahoges. And then 5, 6 and 7.

Monday, 4 March 2013

Из архивите: Катанагатари


Най-тъжното нещо в това аниме беше една чаша чай.


Този *beat* е важен, моля ви се. Първо искам да осмислите това изречение, преди да продължите да четете нататък. Това си е стар и изпитан метод все пак. И, след като съм ви накарал да се спрете за секунда... нека започнем.

Защо казвам, че една чаша чай беше най-тъжното нещо в анимето? Защото това бе един прекрасен детайл... защото пръчицата, застанала вертикално, аз разчетах в нея послание от авторите: бъдещето е прекрасно. И защото Тогаме не доживя това прекрасно бъдеще. Късметлиите бяха само двама: Шичика и принцесата. Всички други умряха заради тази глупава история за мечове... Не, нямам предвид своеобразния реквием за Тогаме, което всъщност представляваше Катанагатари (защото, ако подобно на Харухи един от героите всъщност пишеше всичко това, то този герой щеше да е Шичика, и това щеше да е реквием за неговата белокоса спътничка). Имам предвид историята, започната от семейството на Шикизаки; историята започната от самия Шикизаки. Неговите Перфектни противоестествени мечове създават история, пълна със смърт. Смърт, която в една голяма част от случаите може да се определи единствено като нелепа. (какво ти трябваше, за да оцелееш? по-скоро късмет, отколкото нещо друго... ) Нелепост, която аз сега виждам даже и в смъртите на бащите на Шичика и Тогаме. И, в ретроспект, историята има малко по-различен отенък... (очевидно сега ще се наложи да го изгледам пак) История, която свърши с Шичика чупещ всички противоестествени мечове, и принцесата прекратяваща намесата си в историята... История, написана по един перфектен начин от Нисио Исин, история, която със сигурност не би ми била скучна да я прочета пак, този път на новела. Между другото, въпреки опитите ми да държа хода на мисълта си линеен (ах, ограниченията на писмения жанр), ще отбележа: Шичика и принцесата не са ми противна двойка, даже си отиват... в горепосочения смисъл. Те са двамата късметлии, оцеляли тази противоестествена история за противоестествени мечове... Те са тези, прекъснали тази история. Те са и тези, които са убили предишните партньори един на друг; но в тази поредица от смърти, това просто е факт от миналото, и е напълно нормално да се проявят като себични копелета, и да се съберат. В този ред на мисли...

Защо казвам, че една чаша чай беше най-тъжното нещо в анимето? Защото това бе един детайл от Тогаме. Защото това беше още един детайл от Тогаме, който виждаме... в държанието на Шичика, в държанието на принцесата, ако щеш, в държанието на света, ако искаме да довеждаме структурите на изреченията до глупост. Защото виждаме колко се е променил Шичика за тези 12 епизода; за тази една година; за този период на близост с Тогаме. И тези следи ни карат да се разплачем, при все че всъщност няма нищо тъжно тук: Шичика се е превърнал в един наистина красив човек. Оставяме настрана външно (споменавайки страхотната му външност, използвам момента да отбележа, че дрехите, с които бе облечен накрая, са едни от най-красивите дрехи, които някога съм виждал; като дизайн си съперничат единствено с тези от Негима), за тези една-две минути Шичика демонстрира, че е красив и вътрешно (не, не смятам да изреждам защо), че е обект на възхищение - поне от моя страна. И не, това не идва изведнъж; всички промени се случиха постепенно в анимето; всъщност толкова постепенно, че почти не ги и усетихме (като в реалния живот: за да се промениш, не ти е нужно да се биеш с баща си в битка, пълна с флашбеци и "проникновения" -тук не визирам никое конкретно аниме). Промените се случваха малко по малко така между другото из диалозите на нашите двама героя - напълно в стила на Нисио Исин (а, говорейки за Нисио Исин, склонен съм да предполагам, че Катанагатари като новела е по-добра от Бакемоногатари). И точно тези "ненужно мудни" диалози създадоха това аниме; не битките и не историята. И беше много интересно да гледаш какво точно е разбрал всеки от разговорите си с другите (по време на следващите разговори...). И тук ми се ще да говоря за най-пресните ми впечатления, а именно за "последните думи" на Тогаме, но ще се направя на тъп, и

Защо казвам, че една чаша чай беше най-тъжното нещо в анимето? Защото вече подозирах, че Тогаме умира... и в същото време се надявах, че тя няма да умре наистина. Защото последните ѝ моменти не бяха толкова тъжни, колкото показваха всеки от двамата колко е разбрал другия. Защото този техен последен разговор направи връзката им истинска. Защото той беше важен, и защото по време на него си по-скоро потресен; под напрежение; внимаващ; света все още е ужасен; историята на противоестествените мечове все още тече; нямаш време все още да плачеш; защото това все още не е краят. И защото аз гледах тази сцена през очите на Тогаме; и това не е тъжна сцена през нейните очи (сега, като я гледам пак, я виждам през очите на Шичика, и си е тъжна, но първия път като я гледах...). Все пак, тя си казва, че е щастлива в този момент. И това е лъжа; но не по-вече лъжа от това, че тя обича Шичика. Не повече лъжа от всяко друго нейно чувство. "И все пак, въпреки всичко, може би ми е позволено да се влюбя в теб?"... какви последни думи просто. И май че не са ги разбрали толкова хора, колкото можеш да се надяваш. Мъчително дълъг диалог? Ама вие да не искате да изтърси просто един one-liner и да се гътне? Този диалог бе с целта двамата герои да се разберат напълно един друг... или, по-скоро Шичика да разбере напълно Тогаме. Не че не си я разбираше и преди това много добре (както показа и по време на диалога), но както се видя, може и повече. И... след като аз полагам усилия да се опитвам да разбирам герои, които са с абсолютно различен начин на мислене от мен, може и вие да се опитвате да разбирате герои с много близък начин на мислене до моя. Да, Тогаме имам предвид. Просто живея в един доста по-мил свят от нея. И, говорейки за мене си...

Защо казвам, че една чаша чай беше най-тъжното нещо в анимето? Защото преди тази сцена не бях проронил и една сълза, а след нея си плаках половин-един час... И всеки път като се сетя за нея, ми влиза прашинка в окото (какво съвпадение, нали).

Защо?... но това е идиотски въпрос, в момента просто репоствам (със сменена рамка) нещо, писано преди години, с определената цел да предаде моите чувства на поне един човек... е, такъв човек се намери, и аз бях щастлив... съм щастлив. Тук е само като архив. И... е време да гледам Историята на Мечовете пак. До скоро чуване.

About some instances of higher informational density

Wallace is overwhelming. Wordy. One sentence on average is one page. It's crazy, and it makes you feel crazy. But that's not what this post is about.

It's about informational density, and those rare moments when you manage to translate enormous quantities of information with just one sentence.

That is to say...
It’s hard to explain. In logical terms, something expressed in words
will still have the same ‘cardinality’ but no longer the same ‘ordinality.’
in effect contained for me most of the information from the rest of the page:
All the different words are still there, in other words, but it’s no longer
a question of which one comes first. Or you could say it’s no longer the
series of words but now more like some limit toward which the series
converges. It’s hard not to want to put it in logical terms, since they’re
the most abstract and universal. Meaning they have no connotation,
you don’t feel anything about them. Or maybe imagine everything
anybody on earth ever said or even thought to themselves all getting
collapsed and exploding into one large, combined, instantaneous
sound — although instantaneous is a little misleading, since it implies
other instants before and after, and it isn’t really like that. It’s more like
the sudden internal flash when you see or realize something — a sudden
flash or whatever of epiphany or insight. It’s not just that it happens
way faster than you could break the process down and arrange it
into English, but that it happens on a scale in which there isn’t even
time to be aware of any sort of time at all in which it’s happening, the
flash — all you know is that there’s a before and an after, and afterward
you’re different. I don’t know if that makes sense. I’m just trying
to give it to you from several different angles, it’s all the same thing.Or
you could think of it as being more a certain configuration of light
than a word-sum or series of sounds, too, afterward.Which is in fact
true. Or as a theorem’s proof — because if a proof is true then it’s true
everywhere and all the time, not just when you happen to say it. The
thing is that it turns out that logical symbolism really would be the
best way to express it, because logic is totally abstract and outside what
we think of as time. It’s the closest thing to what it’s really like. That’s
why it’s the logical paradoxes that really drive people nuts. A lot of history’s
great logicians have ended up killing themselves, that is a fact.
Anyway, Wallace is charming.

Source: Good Old Neon, from whichever story collection was it. You can google it yourself.

Sunday, 3 March 2013

And Hamster is the best

First season down. See title. Time for the manga.

Notable mention: episode 50.

Season 2 start when? I have no fucking idea. Probably after I eat up the manga.