I found a file on my HDD

Please don't laugh.

Filename: 20120712 AMV the epitome of modern art
Content:

AMVs: the epitome of modern art

Това в някакъв смисъл е чисто и просто едно обяснение в любов на амв мейкърите, защото аз, нищо не можещият, единственото, което ми е по силите, е да погъделичкам малко самочувствието им, наричайки това, което те създават „изкуство“.

Но, честно казано, най-вече удовлетворявам лично моето си желание да пиша стени от текст без видима причина или смисъл, от чистото удоволствие да пиша.

Всичко идва от „Fluffy Kittens and Rainbows”. Гледали ли сте това амв? Ако не сте, препоръчвам ви го. Трудно е да се каже дали Чии е успяла да направи по-добро видео. Един приятен есенен ден (хаха, приятен) в Ню Йорк (хаха, приятен, в Ню Йорк, там се търпи положението само зимата), аз все още бях абсолютния нууб, със стотина изгледани анимета, и пак някъде там като бройка амвта. Редно е да се знае, че все пак имах един свой познат в това осем милионно селце... но с този познат се виждахме максимум веднъж на седмица (пътят от Горен Манхатън до Куийнс е под час и половина, но само ако си късметлия). Той никога не е бил такъв маниак като мен на тема аниме, но амвта гледаше в порядъчни количества... съответно всяка седмица си разменяхме новите клипове, които бяхме гледали през делничните дни. Него ден аз гордо му показах Fluffy Kittens and Rainbows, заедно с няколко от другите клипове на Чии... и той го хареса ужасно много. Особено надсловът в началото. Съчетано с проекта, който той пишеше за арт класа си, това неимевуемо доведе до един дълъг (пресичане на Сентръл Парк по диагонал дълъг) разговор на тема „що е то изкуство“. Неговата теза бе, че изкуството за да е изкуство, то трябва да има „смисъл“, „послание“... докато на мен не ми харесваше идеята за изкуство с „книжка с упътване“. Пример: знаете ли за онази 'картина' в Метрополитън ли бе, която представлява едно огромно квадратно платно, с една червена линия през него? Сигурно не, повечето, което младежите в България сме чували, е само оная шега с черния квадрат. Прости сме си, ей. Та това платно, три на три метра, iirc, си върви със свое собствено упътване, как трябвало да се разбира. Естествено, беше някаква метафора за човешкия мозък, която не си направих труда да запомня. Предполагам, може да се каже че упътването остана в оранжевото за мен. Виж, той не само си бе направил труда да го запомни, даже използваше картината на главно място в своето писание... и сравняваше Fluffy Kittens and Rainbows с нея. Аз не бях съгласен. Обяснявах някакви очевидни неща, като например че изкуството си е термин, зависещ от човека, и това къде даденият човек ще прекара границата между крайностите „всичко е изкуство“ и „нищо не е изкуство“ си е лично негов си избор. И как би трябвало изкуството да си важи само за себе си.

Има и още какво да се каже. Но позволете ми да тръгна от малко по-далеч: а именно, моят любим пример с Дон Кихот. Романът на Сервантес в момента се приема от всекиго като абсолютна класика, като символ на средновековната литера... така де, като символ на литературата от тези години. Чувствам как историците сега ще ми скочат за използването на грешни термини, но какво да се прави, пиша този тъп текст без достъп до уикипедия, съответно коефициентът ми на интелигентност е сериозно намален. А какво всъщност представлява Дон Кихот? Пародия на рицарските романи. Които ние вече сме забравили. Интересно, дали след много години единственото фентъзи, което човечеството ще помни, ще е поредицата за Света на Диска? Но Света на Диска хич не е изолиран пример... всичко написано досега е просто използване и завъртане на стари идеи по един нов начин. И ако нещо ни се струва страшно оригинално, то е просто защото вече не помним (като поколение) нещата, които то пародира. Това е и причината във всяка област, не само аниметата, да се вика как старото било къде къде по-хубаво... но нека да си се върна на приказката. Изводите: какво представлява изкуството в момента? Използване на стари идеи по нов начин. Какво представляват амвтата? Използване на стари идеи по нов начин.

Затова можем да предполагаме, че амвтата са ултимативната форма на модерно изкуство.

Стигнахме до хипотеза. За да се превърне това в теория, трябва да направим някакви предположения, които да се потвърдят чрез тестове в бъдещето. Само че, както сами се усещате, прилагането на физически... научен подход към въпроса с изкуството е безсмислена идея само по себе си. Затова нека ви разкажа част от историята на един друг мой любим клип: Running Man на Ностромо. Френският амв мейкър разказа в един свой блог пост години след излизането на самия клип подробности около създаването му. За него това е била набързо скалъпена работа (набързо в неговия случай означава няколко месеца), със използван отчасти даже и изостанал материал, оригинално подготвен за Auriga, но въпреки, или може би точно заради това, клипа се оказва един от най-успешните му, и е все още моят абсолютен фаворит, толкова години след първия път когато го гледах. Той самият не се е стремил да влага какъвто и да е смисъл – или послание – в него (забележете препратката към идеите за изкуството), затова му е било страшно весело да чете коментарите, направени от негови фенове през годините. Например: доста хора явно са сметнали, че клипът е направен отчасти и като трибут за руската класика „Човекът с Видеокамерата“. Да не говорим за всички останали 'дълбоки' смисли, които могат да се навържат между прекрасният клип, заглавието, оригиналното PV на песента, и Sayonara Zetsubou Sensei. Nostromo не е възнамерявал да влага такива смисли. Но това няма значение, защото ние ги виждаме. Това не ви ли звучи познато? Всяко наистина добро произведение на изкуството заживява свой собствен живот след като напусне ръцете на създателя си. Ако сте имали добър учител по литература, той сам ви го е казал това. Един неточен цитат от единствения ми добър учител по този омразен мой предмет би бил „Въпросът „Какво е искал авторът да ни каже с това?“ е идиотски! Каквото е искал да ни каже, го е написал черно на бяло. Истинският въпрос е какво ни казва самото произведение.“ А то винаги казва много повече, отколкото автора е предполагал. И, хората виждат в Running Man много повече, отколкото Ностромо е предполагал. Което прави, поне в моите очи, този клип истински пример за изкуство. Хич не е единственият пример, разбира се; Fluffy Kittens and Rainbows е не по-малко пример за изкуство... сега сигурно се чудите, „Но той ругаеше неща, вървящи с упътване“. Но упътването на Fluffy Kittens and Rainbows е в самия клип. И, повярвайте ми, даже да нямам други качества, поне иронията като цяло я оценявам високо. Все пак тя попада в същата група като пародията, и другите нови използвания на стари идеи. Изкуство, накратко казано.

А защо ултимативно? Защо стои тази дума „epitome” там в заглавието? Напоследък е 'готино' да наричаме неща с епитета „информационен“. Информационна епоха, информационно общество, и т.н... и не е като да се самозалъгваме, днес имаме неимоверно по-голям достъп до информация отколкото когато и да е досега. Можем лесно да намерим книги от когато си поискаме, откъдето си поискаме... интернет се е погрижил много малко неща да изчезват в забвение в някой прашасал ъгъл на книжарница. Съответно не само имаме възможност да гледаме забавленията на нашето поколение и нашата държава, но и примерно да си търсим ранни съветски филми, или японски класически меки. Съответно нямаме достъп само до пародията, но и до това, което тя пародира, и до това, което това, което тя пародира, пародира, и... надолу по рекурентната връзка. Изкуството все повече и повече става мешавица от най-различни елементи, като се почне от касовия хит „Отмъстителите“, и се стигне до побърканящини като „Това Зомби Ли Е?“. Какво би било този тренд да се доведе до крайност? Да се използват директно елементи от стари творби, ремиксирани в нещо ново. А именно, АМВтата.

That was your que to laugh, by the way ^_^

signing off,

erejnion